На най… българския език
Измълчах те, сякаш няма
думи за „било“ и „бях“.
И защо да правя драма
от един случаен грях?
По билата трепетливи
на най-древния език
скитат сенки костеливи
от камбанен, зъл светлик.
Реже утрото в очите
с безпощадния си звън
на крилете ми мечтите
и потъвам, стихвам в сън.
Чужди сенки ме превземат,
моето – с угаснал зрак,
неразгърнато, поема
още мрак… и още мрак…
И зародиши на думи,
оковани мисли – в плен…
предвещават нежни глуми:
Имайте прекрасен ден!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
