На седмия ден
"Защото нищо изживяно
забравата не заслужава."
На първия си ден без него
не осъзнавах, че го няма.
Тиктакането на сърцето
се спъна във случаен камък.
Навярно този ден бе пауза -
като въздишката на рондо,
тъй уморено от аплаузи,
че по клавишите се рони.
Но вторият ми се озъби,
внезапен като змийски съсък.
Надеждицата ми се сгърби
и в края му съвсем се скъса.
Посрещнах третия на пръсти -
опънато до тътен стреме.
За разкаяние бе късно,
за отчаяние - навреме.
Да викна ли, та да разкъсам
четвъртата проклета риза
на този глух ден, за да търся
по тишината как се слиза?
А после нека да се стъмни
в подоблачните ми обятия.
Защото петият е стръмен -
ден за венци и за разпятия.
За шестия не съм красива,
навлякла скърпена илюзия.
Но тя е начин да съм жива,
макар душевно поохлузена.
А докато пристъпвам в седмия,
дълбоко в него се заравям.
По правилата е последният.
И ще ме нарани с забрава...
© Христина Мачикян All rights reserved.
