На село 3(Кучето)
Мина някоя година, Ванко поотрасна,
панталонките му къси, ризката му тясна.
Станал е и беладжия, с прашка във ръката
цял ден птичета и котки дебне под стрехата.
Майка му го води в Мола, да го издокара,
та при дядо и при баба днес да го закара.
Там на воля той да тича, лятото да мине,
от белите му да може тя да си почине.
Ей ги там строени в двора, чакат свойто внуче,
дядо Ваньо, баба Живка …с новото им куче.
Кучето се казва Шаро и е вълкодав,
има рунтава муцуна и ловджийски нрав.
Ванко се зарадва много, всички ги прегръща,
някак май се е смалила дядовата къща!
„Дядо, имаш ново куче! Мъжко ли е? … Ловно?
С него вра̀бци ще ловиме … ако е способно.“
Сутринта закуси Ванчо с дъхави мекици
и се заоглежда строго за налични птици,
После под асмата слезе, с прашка във ръката.
„Ставай, Шаро, че врабчета няма по земята!“
Шаро пък лежи спокойно, сякаш го не чува,
Ванчо кресна: „Казах ставай, тъй се не ловува!“
Вдигна прашката в заплаха, цели се и стреля,
Шаро мигом излетя от своята постеля.
Стана дива олелия, проехтя простора,
куче, прахоляк и внуче на кълбо във двора!
Дядо бързо се притече, битката прекъсна
Ванчо тъжно заоглежда ризката си мръсна.
Шаро гордо се изпъчи, легна под асмата,
но парче от нови гащи носи във устата.
Дядо кучето завърза със синджир на двора
и сърдито му се скара: „Не нападай хора!“
После вдигна свойто внуче, да го поизтупа:
„Днеска май и ти, и Шаро взехте си поука.
Да запомниш, че със прашка куче се не бие!
Гащите носи на баба, тя ще ги зашие.“
Дядо прашката му пъхна нависоко в шкафа,
цяло лято внуче, куче мирно си играха.
Ванчо дълго ще си спомня своята постъпка,
щото гащите му нови са с модерна кръпка!
© Веселин Банков All rights reserved.
