На смъртта си
Почакай, невернице, спри се, недей,
не спирай под моя прозорец!
Далече от мене безгрижно живей,
не идвай – вратите затворих!
Не шетай, магьоснице, с остра коса –
косиш ли усърдно, без ред,
навяваш ти мъка и много тъга...
премного дори за поет!
Какво, че душата ми в огън гори,
какво, че съм буден в съня –
дори във съня ми да падат звезди,
не искам, о, смърт, да умра!
Животът ми песен е, радост, мечта
и вяра в човешките дни!
Бъди ми приятелка! Дай ми ръка,
прости се със мен, забрави!
Да бъда щастлив, да отварям очи,
но обич познал, топлота!...
Ако някога пак ме потърсиш, помни -
само Господ решава кога!
© МАРИАН КРЪСТЕВ All rights reserved.
