На сърцето ми градските порти
нямат дворник и разписание.
Незалостени вечер остават.
И странниците утрото не чакат,
подпрели гръб на каменния зид,
с дисаги, пълни със умора.
Разхвърляните облаци отвъд
затулят слънцето при нужда.
В салкъмено-зелена тишина
утехата присяда...
Какво ли друго е една врата,
ако през нея не премине странник...?