На там, където всичко е простено...
Кървяща, бавна рана! Тичай
немирна кръв, незнаеща къде
влече те твоето течение.
Не знаеш ли езика на посоките?
Не чуваш ли гласа на неизбежното?
Пламтящи, огнени езици те обгръщат,
нещастна плът. И, изнемогваща,
отчаяно се взираш в невъзможното
и търсиш в края на света
едно потрепване, едно докосване,
едно дихание, една мечта,
едно усещане, неизживяно,
една надежда и една тъга.
Зариваш в пясъка ненужните обиди
и с тайнственост, необяснена,
разтваря фибрите си за една душа,
предлагайки й цялата вселена.
Това съм аз! Протягам ти ръцете си!
А ти мълчиш! Защо? Какво си ти?
О, не отрязвай всички пътища към себе си,
отдай се без да търсиш предразсъдъци
и остави течението да те носи
натам, където всичко е простено...
© Цвети Пеева All rights reserved.
