На теб и Слънцето
Слънцегонният вятър запокити нанякъде
моите мисли по тебе във неми сълзи.
Вече няма ги онези пожарища, жарките,
ала тлее отляво, където си ти...
И потръпва понякога някакво мускулче,
като тик, останал навярно от теб,
щом те зърна отнякъде и като улейче
пак потича речица разтопена от лед.
Все си казвам... дотук беше, стига повече.
Но търпи ли забрани, щом обича сърце?!
И отлита нанякъде вятърът, и все по-надалече,
а затопля ме цялата мечтаното Слънчице.
Аз във него разтварям душата си, цялата,
и, поела лъчите, в мен от светлост цветней.
Със очи и сърце я обгръщам Вселената
и душата ми песни най-нежни ти пей.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
