На Тройо

Когато ти шепна в просъница «миличко» - чуваш ли?
През всичките дълги, безсънни, безрадостни дни?
Когато целувам ти снимката, чувстваш ли устните,
що денно и нощно те търсят, но все са сами?

Усещаш ли болката с всяко едно изречение
на веселите ми и безгрижни писма?
И знаеш ли за онова безкрайно търпение,
в което съм се заклела - във мен си – сама?

Обичам те. Думите, прости и яростни,
изпълват ме цялата, винаги, нощ подир ден.
Обичам те. Дните, щастливи и радостни,
са погребани дълбоко, дълбоко във мен.

Душата ми, стенеща, болна, изранена,
сковала съм в броня от гордост и чест.
Стоя равнодушна, зла и изправена
и нося безжалостен, тягостен кръст.

Обичам те. Всичките твои желания
изпълнила бих, ако беше до мен.
Обсипала бих те с любов и признания,
запомнила бих всеки жест съкровен.

Но няма те тук. Аз се сепвам и дните ми
отново са пълни с търнови венци…
Ти виждаш ли – питам – в съня си очите ми?
Защото във всеки мой сън идваш ти…