На всички осиновителки
Едно дете се беше умълчало...
от първия му дъх животът каза"не"
и сърчицето малко сякаш беше спряло,
очакващо искрица щастие, поне.
Защо жената, дето то обича,
отблъсна го и тръгна си сама...
И вместо там, до нея, то да тича,
сърцето му е стиснала тъга?
И всеки ден с надежда то очаква,
да дойде мама - мила и добра
и всяка вечер със звездите си приказва,
и моли се да станат чудеса...
В мечтите мама идваше - красива,
с очи дълбоки, с пуснати коси,
стоеше там, но беше мълчалива,
загрижена за своята от тези две съдби...
Ръчички мънички неволно то отпуска,
една сълза търкулва се сама
и бавно то реалността напуска,
потапя се в илюзията на съня.
Там тича по зелените поляни,
бере цветя и смее се със глас,
в съня си вижда ниви разлюляни,
там може би съм някъде и аз...
И идва този ден прекрасен,
съдбите ни се сливат във едно,
остава в миналото твоя свят ужасен
и никога не ще си ти само.
И майката протяга длани -
събира тя строшени стъкълца,
събира спомените разпиляни
и търси път към детската душа.
А то, намерило в живота си пътека,
за него всичко вече ще е Tя,
намерило е пристан, дом, утеха,
пресъхнала е детската сълза.
Когато след години е голямо,
а мама е със сребърни коси...
единствено едно: "Ти как си, мамо?"
живота ù от щастие ще озари.
© Си All rights reserved.
