На ъгъла не чака вече любовта ми
и последната прашинка разпилях.
Времето зад мен е вече спряло,
а нявга чаках твоя зов.
Пътищата ни все пресичат се,
от мен да се откажеш не успя.
А времето пред мен е тъй прекрасно,
да се върна не можах.
Не те желая!
Не те сънувам!
А някога за мене бе един,
с треперещи ръце докосвах твойто тяло,
гаснех за любовта ти ден след ден.
© Кристина Славова All rights reserved.
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
