На ъгъла не чака вече любовта ми
и последната прашинка разпилях.
Времето зад мен е вече спряло,
а нявга чаках твоя зов.
Пътищата ни все пресичат се,
от мен да се откажеш не успя.
А времето пред мен е тъй прекрасно,
да се върна не можах.
Не те желая!
Не те сънувам!
А някога за мене бе един,
с треперещи ръце докосвах твойто тяло,
гаснех за любовта ти ден след ден.
© Кристина Славова All rights reserved.
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
