над душите ни плачат орлите
Все по-рядко ще мислиш за мен,
все по-слабо ще чувстваш дъха ми,
ще се губя в мъгла... примирено -
сляп безпътник до входа на църква.
Подредена в графата „кошмар"
ти повярва, че съм измама -
на два полюса пръскахме жар,
на екватора дъжд ни удави.
Още чакам да дойдеш с нощта...
а в сърцето ми тежко и кърваво,
победено от пулса на края,
безнадеждно, безстрастно и мъртво е.
Още мога да тръгна към теб
и да дам нов живот на словата,
ще разкъсам полярния лед...
Ще отскубна скръбта от душата си.
Извор бях... вече не съм...
Липсват всички надежди за бъдеще.
През мечтите ми мина тайфун
и отнесе гнездото на сънищата.
Няма дом, няма кораб с платна...
Няма пристан и лодка спасителна.
Някак тъжно отми ни водата -
над душите ни плачат орлите.
Вече няма молитви... ни храм
и по устните жаждата стихва...
Нежността проси сякаш от срам
и в безмълвие крие очите си.
Като скитник във бездна от лудост
все по-често се спъвам във спомена,
който имаше форма на сбъдване
с най-безумната мисъл за обич...
Не кръстосахме свойте съдби,
не докосна косите ми черни...
От сърцето ми пламък крещи -
тихо гасна на друго крайбрежие.
Във обратните полети спряхме.
Укротихме крилата си в мрежи
(изтъкани от слабост и страх)
и безкрая на времето жертвахме.
© Дакота All rights reserved.
