Надеждата на Александър
Той беше най-великият от смъртните -
дете на проститутка и владетел.
От храма в Делфи пътят му се свърна
и стигна люлката на боговете...
Пред похода раздаде щедро всичко
на ближни и на просещите парии.
Надеждата си отдели едничка
до името победно - Александър.
Когато мина Хелеспонт да завладява
земи от никой още непревзети,
огромно светеше над плещите небето,
очакващо частицата си слава.
И падаха пред него градовете
след жестовете на невидима весталка.
Но крепостите, току-що завзети,
оставяха надеждата по-малка.
Мечтата му за Ганг с води свещени,
величествен и бавно преминаващ,
стопи се в сънищата предпоследни.
Ознаменува малкото оставащо.
Светът бе легнал ниско и покорно,
в шагренов плащ от бившата надежда.
Смалено над плещите му - самотно,
небето светеше, но без да го поглежда.
Завърна се завинаги в дворци,
отгдето бе достигнал тъй високо.
Сред верните, изпитани съратници,
умря в легло, забравен от живота.
Бел. на автора:
Стихотворението е посветено на моя кумир - Александър Велики
© Младен Мисана All rights reserved.
