Надявах се отново да те видя,
пак тъй във някой слънчев ден,
надявах се да пресека отсреща
и ти тогава да стоиш пред мен.
Надявах се да видя твоя поглед,
прорязващ тихо огнената нощ,
да дойда във прегръдките ти боса
и пак да чувствам нежната ти мощ.
Надявах се очите ти да зърна,
макар че те жестоко ме раниха,
когато ме погледна хладно и си тръгна,
те болката за мене преоткриха.
Надявах се да срещна част от тебе
там, дето двама сме били преди,
ала тече животът, всичко се променя
и в края пак оставаме сами.
...
Година мина вече, ала още
аз не преставам все да мисля за това,
но все по-сигурна съм, че въпросът
не бива да е "ще те видя ли отново?", а "кога?"