Наистина ли?...
Наистина ли си отиваш, казвай ми!
Или отиде си от мене вече?...
Та ти ме гледаше все още влюбено!
И някак си, не можеща да си далече...
И лятото... Ах, помниш ли го лятото?
Как дълго ни събираше във залеза
и в изгрева, и в нежното ти тяло?...
Не може да е истина. Нозете ти... Обгръщаха ме, за да вляза в своят дом.
И устните. И кожата. Ръцете ти...
И най-блаженото в последния ти стон...
Наистина ли си отиваш?...
Моля те!
И ако - Да, защо си тръгваш? Толкова бе кратко...
По дяволите тези релси, след
завоя им,
за първи път ще ме разплачат влакове...
За първи път ще липсваш. Толкова и истински.
Че сякаш никога не си пристигала, очаквана...
Но нека е наивно. По детински,
да вярвам, че ти ще ме погалиш като вятъра,
... когато ме обичаше и клетвено
си казвахме, че всичко е завинаги,
защото лятото е вечно и нетленно.
Отидеш ли си, ще е вечност
зимата...
Не си отивай,
влюбих се във лятото...
Във Теб.
Недей и никога не си
помисляй...
Стихопат.
(Danny Diester)
© Данаил Антонов All rights reserved.
