Наивника и Волната
Тя спи, потънала в нежно блаженство,
потънла в неговата силна прегръдка.
И той мисли си, че няма по-голям
късметлия от него. Той стария воин,
той стария наивник, откри я и никога
няма да я пусне да си иде. Доловила
сякаш мислите му, тя потрепва в съня,
като невинно дете. Мило му е да я гледа
така, да я погалва нежно по лицето и
да отмества кичурче от меката и като
вълна коса, премрежила топлите и
кафяви очи. И тя в полусън, сгушва се
по-силно в него, като кошутка изгубена
в гората, тя търси топлината на мъжкото
му тяло. Тя иска още нежност, иска пак
да се загуби в съня, в жадуваната мечта
и блян, в които живеят. Защото тя,
волната, като вятъра, скитащата като
сама вълчица, намери пристан в
неговото сърце, намери покой в
всепрощаващите му очи. Тя знае, че
откри своя другар и никога няма да го
остави. И те ще скитат, ще пребродят
света, ще преборят омразата в него,
защото имат любов, заради която
да живеят и да се борят.
© Давид Иванов All rights reserved.
