Стъпалата ми са студени,
измръзнали от този мрачен свят, по който стъпвам.
Прекалено съм наивна, за да оцелея,
може би затова те обичам.
Сърцето ми е още топло.
Мисля за любов, заблуждавам се,

че я имам с теб.
Спра ли да се самозаблуждавам,

се страхувам какво ще се случи с мен,

как ще преживея.
Страх ме е от последствията,
страх ме е да вярвам, че пак ще съм щастлива,

че някой друг е способен да ме обича.
Не мога да си представя света без теб.
Този студен, мрачен свят,

който се е впил в мен и ме кара

да се чувствам пристрастена към него,

да не искам да избягам,
а да искам да вярвам,

че такъв трябва да бъде

и че слънцето не е за всеки.

Свят, където аз съм наивно щастлива с теб.
Свят, където ти си истински мъж и ми носиш цветя.
Това е твоят свят, не моят.
Дълбоко в себе си вярвам,

че заслужавам цветя и без повод,

че заслужавам да бъда изслушана и разбрана,

когато говоря поетично,

че някой иска да ме чуе.