Най-ценното
Един фургон, от слънцето напечен,
обрасъл двор, желязо и бетон
са моят свят. Седя като обречен
край прашния прозорец. Пантеон
от фасове израства в пепелника,
за всяко скудоумно божество
на сивия живот. Отвън ме вика
поредното дебилно тържество
на родната училищна система;
- Началник – вика – дека е мастара?
- Къде ти е главата! - аз простенвам
и паля си поредната цигара.
И с нея паля и изгарям бавно
достойнство, самочувствие, надежди...
Да си призная, даже е забавно
да гледам как живота ми се свежда
до няколкото часа на обекта,
салатата, ракията, дивана,
вечерното ТV... Мечти, проекти
отминаха безследно. Май остана
единствено утехата, че още
магията на думите пулсира
понякога у мен в безсънни нощи,
че словото все още не умира
в сърцето ми... Макар осакатено
от моя нескопосан стихоплет,
спасява то най-ценното у мене -
илюзията, че още съм поет.
© Ангел Веселинов All rights reserved.
