Най-важният урок
Излъга я.
Тя не допусна прах
по този тъжен спомен да полепне.
Живееше в съмнения и страх.
Окапваха перата от крилете й.
А Той - понесе своя грях на гръб,
докато път към Нея пак намира.
В очите й поникна тиха скръб,
а след скръбта - започна да презира
и себе си, и Него! Ден след ден
въртяха се в един кръг омагьосан.
Разкъсана от болка, омърсена,
тази Любов увиснала на косъм
държеше се!... Държеше се, все пак,
напук на всяка логика и разум!
Тя чакаше навярно светъл знак...
Две думички...
Но Той нищо не каза.
Тя чакаше.
Тя чакаше, защото
надеждата угасвала последна,
и трябваше да победи Доброто
и трябваше света пак да погледне
с онези чисти, вярващи очи,
с онази вяра...
Вярата!...
Но, Боже!...
Щом някой те е тровил със лъжи,
дали да му повярваш пак ще можеш?
Не го остави. Ала не не успя,
ни себе си, ни Него да опази
от женската помитаща тъга,
от лепкавите длани на омразата.
Занизаха се най-различни дни
ту светли, ту крещящо-буреносни.
Натякваше му всичките вини!
Обсипваше го с парещи въпроси...
Прострелваше го гневно с лоши думи,
размахала най-мръсните му ризи.
Спокойствието изчезна помежду им.
Забравиха, че нявга бяха близки.
Окапаха перата от крилете му
и двамата еднакви бяха вече -
премазани, до болка уморени...
И случи се - една дъждовна вечер
Надеждата си тръгна много тихо
от малкият им, и уютен дом.
А после?...
Заваляха тъжни стихове.
Потърсила в изкуството подслон,
намери Тя покой, но не разбра
най-важният урок след тази болка:
Че истинският акт на Любовта
това е... да дадеш на някой прошка.
Павлина Соколова
'2025 г.
© Павлина Соколова All rights reserved.
