Глътка непреглътната, сълза неотронена,
една от многото, играта загубила...
Захвърлена там някъде във спомена,
в една лъжа красива се влюбила...
Това бях аз в твоите очи красиви.
Не усещаше това, което аз усещах.
Все още помня погледите милостиви
и как извърташе очи, когато ги пресрещах...
Целувайки те сякаш през стъкло,
за поне глътка истина жадна,
обичах те все повече, без да знам защо.
Вървях по ръба, а чувствах, че ще падна.
Сега... нямам вече сили за възмездие.
Откъдето тръгнах - връщам се там.
Аз бях звезда, на теб ти трябваше съзвездие...
Това, което искаше, не можах да ти го дам.
Сърцето ми е здраво, виж - все още бие.
Но не, не си мисли, че не ме боли...
Болката сърцето ми не може да разбие,
но може да открадне собствените ми очи.
Проникна в кръвта ми, обсеби душата ми,
ръцете ми обезпособи...
Измъчва ме бавно, с лъжи завърза крилата ми
и аз пак те обичам... странно, нали?
Спокойно, дъждът и този стих ще отмие...
Ще ме изпрати с болката си да вървя... назад.
Отново вълк единак в тъмнината вие,
и от него по-самотна съм... в този влажен ад...
Ще плача, да... какво друго ми остава?
Ще ти рисувам картини със любов наситени.
В очите ми пак тъга заблестява...
но нали няма кой да види сълзите ми...