Нарисувано
За първи път от толкова време насам виждам около себе си цвят.
Виждам слънцето, птиците, минувачи, постройки.
Събуждам се оцеляла-от какво точно, не знам.
Помня само, че беше страшно. Няма начин да ми повярвате.
Помня само, че го усетих много близо до мен.
Покрай ди Треви ли беше?! (Господи, колко много неща съм забравила!)
Бях със рокля на точки или не, мисля че беше от лен.
Няма значение, всъщност. Това не е важно...
Друго исках да кажа, той се яви без лице.
Ще се присмеете- как така без лице?! Нали си се влюбила?
Ами влюбих се, да. Във очите, в мекото 'р', във косата му, в тъмния тен.
Влюбих се във това, което той ми разказа. И го рисувах.
Искаше, беше и си остана такъв и до днес.
Всеки ден го допълвах, добавях му цвят, уплътнявах го, ваях.
Той държеше ръката ми, движеше пръстите-търпелив джентълмен.
Не ми позволи да се събудя, обаче. И започна кошмарът...
Рисувахме птиците, кафенетата, парковете, дъжда, прималели от страст.
Оцветявахме голите си тела, оргазмите, съня и милувките.
И като истински влюбени си измислихме истински дом.
Той оформи камината, а аз пръстите му, впити в плътта ми.
Той диктуваше настроенията ни, срещите, дори сезоните покрай нас.
Аз ставах все по-уверена с четката. Ликувах, вълнувах се.
Докато стигнахме до онази, най-важната част.
Казахме си, че се обичаме и...това нарисувахме.
Но покрай тази наша игра избуя много тъжна любов.
Избуя като плевел, заплете ни, разболяхме се, съхнехме.
Аз умирах хиляди пъти. Не знаех ден ли е или нощ.
А той лека полека отпусна захвата около пръстите ми.
Изведнъж се събудих сама, стресна ме външният шум.
На минувачи, трамваи, стресна ме светлината на слънцето.
Опипах като слепец покрай себе си-сърцето ми, четките, нямаше ги отвън.
А после не помня. Може би съм се оставила да измръзна...
***
Сбогом моя безплътна, нелогична, кошмарна любов!
Аз намерих сърцето си, време е да си тръгнеш.
Знам, че някъде дишаш, смееш се и си пълен с живот.
Само, моля те, където и да си, спри да рисуваш...
© Ирина Колева All rights reserved.
