Нашето време
Нашето време
Не е роден човек за топла стая,
за дълъг и предвидим живот,
залинява от безветрието най-накрая
и залюбва жалкия, презрян хомот,
а в сърцето му искра мъждука
на онзи горд и неспокоен дух,
той мрази евтината му сполука
и за дребнавости остава глух.
Не ни отне поредната война
като цветя във кървав сенокос,
защо ли го приемам за вина...
нося в себе си немия въпрос.
Преживяхме - уж страхотни -
разни драми и любови,
но все така оставаме самотни
и ронят се нетрайните основи.
Неотдаденото като камък ми тежи,
а колко мимолетна е плътта,
днес то за живите важи,
но утре... ще го прибере смъртта.
© Запрян Колев All rights reserved.
