Навъсено утро
Небето е като хартия,
поставено за фон върху къщите.
Облечено в сивата мантия,
тежко лежи върху плещите.
Тревата в нозете е сочна и мека
да можех по нея бих тичала боса,
а тя под стъпките ми да се сляга
мокра и влажна зелена постеля.
Безлично простора сивее
в нозете ми стръкчета живинка,
а по клоните все още белее
на пролетта радостта.
Сиво е, бяло, зелено.
Трицветното утро сякаш заспа,
в безветрени клони денят се прозява
сънено разпръсква мъгла и тъга.
Събуждай се утро, пропукай се!
Разпръсни тази сивота!
Слънце пробий небесата,
нали все пак е пролет сега!
© Евгения Тодорова All rights reserved.
