***(не беше късно)
Не беше (много) късно.
Още дишаше
в ъгъла на смачканото време -
оцапан до лакти с вехти дъги,
стиснал утайка чужд смях зад зъби.
Познах те - по прахта от сто живота,
вместо копчета зашил в илиците.
Садеше възли. В каменните ровини
около траповете на очите си –
оазис зейнали мечти за толкова
и нищо истинско.
Приведен над лехите драгоценни,
опипом хилавите кълнове на върви
поливаше със слепия си глас.
Не беше късно. Но не ме видя.
Или не искаше – така и не разбрах.
Не бе ти нужен повече живот.
Въжето беше си отгледал. Сам.
© Дора Павлова All rights reserved.
