Ти дойде и си отиде

така нечакан и неканен

и в мига, когато те обикнах,

избяга, сякаш бе опарен.

А вярвах в теб и в доброто твое,

протегнах ти невинно бледа ръка,

поисках да не си отровен

и в теб да грейне пролетта!

Повярвах искрено в твойто разкаяние,

опитах да опростя съвсем на сляпо греховете ти,

от всяка маса бърно гонене,

на моя стол провикнах ти - ела!

До болка вярвах, че си друг,

че има в тебе какпка истина,

че не си такъв, какъвто всъщност си,

надявах се в това аз да не се убедя.

Помислих, че съм олтар

на твойто кратко разкаяние,

а всъщност съм била в капан,

в лапите твои тъй грешни.

Днес те няма, замина си,

и дума не обели, даже сбогом,

благодаря, че върна ме с шамар,

не човек, разбрах, че демон си!