Не бях добра...
Не бях добра, а пареща трева.
Коприва... бурен в късна есен.
Заниците ми - сивата мъгла,
премесена с море и плесен.
Не бях добра, а капеща слана.
И окосих с дъха си тази песен.
В съня ми бе дъждовна вечерта.
Денят ми болка във навехнат глезен.
И стенеща. Издрана тишина.
Захлупена под одър да не шава.
Ни бяла, нито синя съм сега,
а огнена, изплетена жарава.
Разпънах я отдавна гордостта.
И ослепялото във мен прогледна.
Как искам да съм много по-добра!
Но все така оставам си безбродна.
И диря в спомените си сълза,
която да пречисти същността ми,
но все така не знам кога,
ще мога да се върна у дома си.
Не бях добра. И днес не съм
щом с бурите крещя в съня си.
И коленичила в единствени нозе
със вятъра нашепвам любовта си.
Коприва... бурен в късна есен.
Заниците ми - сивата мъгла,
премесена с море и плесен.
Не бях добра, а капеща слана.
И окосих с дъха си тази песен.
В съня ми бе дъждовна вечерта.
Денят ми болка във навехнат глезен.
И стенеща. Издрана тишина.
Захлупена под одър да не шава.
Ни бяла, нито синя съм сега,
а огнена, изплетена жарава.
Разпънах я отдавна гордостта.
И ослепялото във мен прогледна.
Как искам да съм много по-добра!
Но все така оставам си безбродна.
И диря в спомените си сълза,
която да пречисти същността ми,
но все така не знам кога,
ще мога да се върна у дома си.
Не бях добра. И днес не съм
щом с бурите крещя в съня си.
И коленичила в единствени нозе
със вятъра нашепвам любовта си.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
