Не бях такъв
Не бе такъв! – ми казваш ти.
И може би си права, мила.
Когато хлябът ми горчи,
нощта загърне ли ме в свила,
как този ден ще бъде същ?
Приятелите си отиват,
на мен не ми остана хъс,
мечтите – парена коприва.
И да напиша някой стих
за нас – ще бъде панахиден,
щом знам, от този свят без вик
все някога ще си отидем.
Все някога... Но не и днес.
Денят изгрява тънкострунен
и вместо яден и злочест,
покорен, хрисимо заблуден,
ще стана млад и с луда кръв,
блестящо острие на брадва.
Щом казваш – искам те такъв! –
стихът остава да ни радва.
© Иван Христов All rights reserved.
