Не ме научи!
Ти изпълни живота ми с проза.
Очите ми с блясък застла.
Ръцете ми научи да се молят,
като плачеща стара върба.
Но сила ти ми даде, за да бъда
по-дръзка и по-силна и от теб.
Усещах те треперещ нощем
от допира на себе си във мен.
Страховете си научи ме да нося,
във длани две за да ги стоплиш.
Без сила аз от силата ти вземах.
Предаден ти от похот и желания,
лекуваш в теб нахлулите терзания .
Ти всичко взе ми и ми даде много.
На прага седнала, мечтите гонех.
Да тръгна ли или да остана!?
В сърцето ти най-парещата рана.
Не ме научи да се крия!
Зад паравана от лъжи не можех
живота си тъй лесно да заложа .
Едно обаче аз сама можах,
от теб да си ида, без да ме е страх.
© Радка Иванова All rights reserved.
