Не остана вече нищо да се чака
Последната запалена цигара
догаря недокосната във мрака.
Във ъгъла захвърлената смелост
ранена смъртно, в сетни сили чака
секундата, в която със последна
капка кръв страха ми да удави.
Да падне мрак и всичко да завърши,
да стана, да си тръгна, да забравя...
По стълбичка от злато и коприна,
когато стъпваш с пухени терлички,
светът изглежда стъклено пречистен
и търсиш съвършенството във всичко.
Когато черна ножица отреже
копринената стълбичка и падаш
с прекършени криле, тогава идва
моментът, в който нищо не остава...
Тогава и луната уморена
със сетни сили сълзите си крие.
Една ръка, протегната във мрака,
идва смелостта, за да убие...
За да възкръсне като огнен феникс
отново със лъчите на зората.
Да стана, да си тръгна, да забравя
и мъката, и самотата...
Да бъда пак свободен, весел ручей,
бясно устремен към водопада.
Да се родя и аз от светлината
и да се науча да не страдам.
Последната запалена цигара
изгасна недокосната във мрака.
Ставам и си тръгвам, и забравям...
Не остана вече нищо да се чака.
© Мартина Василева All rights reserved.
