Не-щастлив край?
Къде сме ние?
Някъде пред празните олтари
на опразнени сърца.
Уморени от всичката тази надежда,
не ни остава нищо друго, освен да продължаваме
да чакаме, не-напразно.
Откраднах се и забравих пътя, по който да се върна
обратно в мен самата.
Разпаднах се и зарязах собствените си усещания,
без да оцелея.
Оставих ти бележка, че ми липсваш.
Оставих ти и малко от мен в нея.
Но ти не можеш да четеш,
когато твоите очи безспирно плачат.
Светът ни е размътен,
а сме виновни само ние.
Знам, че си близо, някъде близо,
но нямам сили да напусна единственото място,
където мога да съм себе си в съжалението.
Не знам дали се чувстваш толкова безсилен
като мен.
Не знам дали си смел и още чувстваш.
Не знам дали те има.
Знам само, че си някъде без мен.
А аз без теб не мога.
Един живот измина в осъзнаване.
Но се надявам, още се надявам,
че ти ще се окажеш силата
на две обречени сърца.
Някъде пред празната усмивка
на тихото очакване, че може би ти също питаш:
"Къде сме ние?"
© Станислава Димитрова All rights reserved.
