Къде сме ние?

Някъде пред празните олтари 

на опразнени сърца.

Уморени от всичката тази надежда,

не ни остава нищо друго, освен да продължаваме

да чакаме, не-напразно.

Откраднах се и забравих пътя, по който да се върна

обратно в мен самата.

Разпаднах се и зарязах собствените си усещания,

без да оцелея.

Оставих ти бележка, че ми липсваш.

Оставих ти и малко от мен в нея.

Но ти не можеш да четеш,

когато твоите очи безспирно плачат.

Светът ни е размътен,

а сме виновни само ние.

Знам, че си близо, някъде близо,

но нямам сили да напусна единственото място,

където мога да съм себе си в съжалението.

Не знам дали се чувстваш толкова безсилен

като мен.

Не знам дали си смел и още чувстваш.

Не знам дали те има.

Знам само, че си някъде без мен.

А аз без теб не мога.

Един живот измина в осъзнаване.

Но се надявам, още се надявам,

че ти ще се окажеш силата

на две обречени сърца.

Някъде пред празната усмивка

на тихото очакване, че може би ти също питаш:

"Къде сме ние?"