Не сме сами
Събудих се на босо. Пусто бързане.
Защо ми е чадър... от мен вали.
До шепот е душата ми претърсена,
претръпна търпеливо да боли.
Внимавай, че в небето синьо менче
си ритнал и пилееш шарен гюл,
а аз изпуснах звездното роене
и модата на розовия тюл.
Сега крепя в черупката на орех
най-труден цвят за смесване – каме́л,
за зимата след есенната оран,
в златисти щрихи с късен акварел.
До третата слана прибират мушмули.
Учудващо е, но не сме сами.
Обръгнахме на крайности, но гушнати.
Чадърът се подпира. Вън ръми.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
. Никой вече не е сам, в преносния смисъл на думата, а в буквалния - прегръдките вършат работа! Благодаря, че се отбихте.