Не сме сами
Събудих се на босо. Пусто бързане.
Защо ми е чадър... от мен вали.
До шепот е душата ми претърсена,
претръпна търпеливо да боли.
Внимавай, че в небето синьо менче
си ритнал и пилееш шарен гюл,
а аз изпуснах звездното роене
и модата на розовия тюл.
Сега крепя в черупката на орех
най-труден цвят за смесване – каме́л,
за зимата след есенната оран,
в златисти щрихи с късен акварел.
До третата слана прибират мушмули.
Учудващо е, но не сме сами.
Обръгнахме на крайности, но гушнати.
Чадърът се подпира. Вън ръми.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени
. Никой вече не е сам, в преносния смисъл на думата, а в буквалния - прегръдките вършат работа! Благодаря, че се отбихте.