Като търтеи, които обикалят
орбитата на нощта и нямат дом,
дните ми, между стъкла над мен, припадат,
счупени на две с полуръждив пирон.
Върху тялото ми марширува лудост.
Не се спъвам, без да гледам във захлас.
Небето цяло изваля ми безмълвно,
а по пръстите полепна ми мъгла.
През лицето пък прелитат пеперуди.
Не увяхвам, без да пръсна аромат...
Нямам повече във себе си заблуди.
Само неработещ фотоапарат... ...