Небе за игла
Ако можеха само за малко ръцете човешки
както някога, здраво, игла и конец да държат,
щяха толкова много измислени наши болежки
да се свършват с коравия възел на жива душа.
Щяхме просто и сръчно да кърпим разбитите друми
и сърцата ни щяха да имат памучен пълнеж.
И когато замлъкват и злите, и благите думи,
да проправя пътеки конецът с безмълвен копнеж.
Като дух, беловлас и пшеничен, да води деня ни
търпеливо и скромно по тесния сребърен брод.
Но иглите умеят да шият отворени рани,
а конецът е корен от този до онзи живот.
Затова днес в ръцете след вечната тънка цигара
не остава небе за игла. И конецът е сив.
И животът ни, станал тютюнева пепел и пара,
ту се къса отново, ту тръгва, заплетен и крив.
И сега благославям на баба ми тесните дрешки –
те побират се в шепа на ангел с небесен венец.
И животът изтича през жълтите пръсти човешки,
и се свършва така. Без игла и съвсем без конец.
© Петя Цонева All rights reserved.
