Небето плаче... с него плача аз
Дъждовно е. Изплаква се небето.
Оплаква греховете на човека.
А облаците горе са поети,
със капки нижат стихове полека.
И всичките са тъжни до откат,
то, вдъхновението, щом им е такова,
как иначе да е? Оплакват този свят
пропит от алчността ни и отрова.
И киселинният им дъжд не дава плод,
гори земята, сякаш е от лава.
Римуват със сълзите си един живот,
на който сякаш малко му остава...
А щом отиде си; какво ли ще остане?
Една планета със отнета красота
осеяна със белези и рани,
покрита със руините ни... пустота...
И аз заплаках в ритъма дъждовен,
и сливам стиха си с родените в небето.
Човек съм, затова съм и виновен -
Оплаквам бъдещето... от самите нас отнето...
18.07.2025.
© Георги Каменов All rights reserved.
