Буля Недялка отглеждаше стадо мисирки –

ялова беше, та тия ѝ бяха дечица.
Знаеха само ярмица да лапат и джиркат,
цял ден вървеше след тях тая проста женица.

Пуякът тъй се надуваше, буля Недялка
страх я подхващаше някой път – да не я клъвне.
Беше серсемин, но знаеше що е то свалка –
качваше пуйка след пуйка откак се разсъмне.

Тъй – все с проскубани темета ходеха тия
буленеделчини, мили мисирки на мама.
Снасяха пуйчи яйца – даже на поразия,
ама на полог не лягаха – за хорска срама.

– Деко, мааааа! – викна Румяна, едната комшийка,
(Беше в неделя, кажи-речи по икиндия.)
стъпила баш до стобора, опънала шийка. 
– Дай им да пият, ша легнат, по глътка ракия!

Буля ни Дека, аз казах ли – беше си проста,
харна женица, но глупава, предоверчива.
Сите мисирки, без пуяка, в дама залости,
сипа им в гушите напръстник стара, лютива.

Че кат замътиха всичките – мътиха вечно,
само че първо хоро изиграха – възкриво.
Изводът, драги – не всеки съсед е човечен.
Пуйки без пуяк да пият – туй също не бива.