Dec 14, 2009, 3:24 PM

Неделя

  Poetry
1.7K 0 22

                   Неделя

 

Вятърът ми каза, че те няма.

Оставила и пристан, и постеля.

А лятото отдавна е изпратено.

И крия страховете си. В неделя.

 

От слънцето във речните корита

е скрита песента ми за прощаване.

Небето някъде сега изтича,

да моли и да плаче за оставане.

 

И сенките на цялото ни минало

крещят неистово за връщане.

От самотата ехото е вземало

душите ни... Дали сме същите.

 

Птиците по клоните ги няма.

Дърветата съвсем са оголели.

Когато свършва, есента е рана.

И крие страховете си. В неделя.

                           
                                 13.12.09

    Венцислав Янакиев

 

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Венцислав Янакиев All rights reserved.

Comments

Comments

  • "От самотата ехото е вземало
    душите ни... Дали сме същите."

    Звучи като прозрение и въпрос, съдържаш в себе си отговор...
    Виж, аз съм обяснила донякъде в един мой стих...


    Не плачи! Самотата е с лице
    на скитник търсещ своя дъжд.
    Докосне ли се до мига, ще спре,
    а той е само миг и винаги е къс.

    След него оазисите са мираж,
    остава само пясъкът в очите
    и твоят, моят, всеки страх
    гнезди си в края на мечтите.


  • Вятърът ми каза, че те няма.
    Оставила и пристан, и постеля.
    А лятото отдавна е изпратено.
    И крия страховете си. В неделя.
    Да!Много хубаво!
  • "Небето някъде сега изтича,

    да моли и да плаче за оставане."

    Страхотен изказ.
  • ,,Когато свършва, есента е рана.
    И крие страховете си. В неделя.''

    Когато нещо си отива, винаги остава ,,рана''
    Но как се превъзмогват страховете, ако се крият...

    ...ама и ти, как ме караш да мисля
  • Много песен стих! Честита Нова Година!
    Обичам да чета стиховете ти!

Editor's choice

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Реквием за една буря 🇧🇬

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...