Неделя
Вятърът ми каза, че те няма.
Оставила и пристан, и постеля.
А лятото отдавна е изпратено.
И крия страховете си. В неделя.
От слънцето във речните корита
е скрита песента ми за прощаване.
Небето някъде сега изтича,
да моли и да плаче за оставане.
И сенките на цялото ни минало
крещят неистово за връщане.
От самотата ехото е вземало
душите ни... Дали сме същите.
Птиците по клоните ги няма.
Дърветата съвсем са оголели.
Когато свършва, есента е рана.
И крие страховете си. В неделя.
13.12.09
Венцислав Янакиев
© Венцислав Янакиев All rights reserved.
душите ни... Дали сме същите."
Звучи като прозрение и въпрос, съдържаш в себе си отговор...
Виж, аз съм обяснила донякъде в един мой стих...
Не плачи! Самотата е с лице
на скитник търсещ своя дъжд.
Докосне ли се до мига, ще спре,
а той е само миг и винаги е къс.
След него оазисите са мираж,
остава само пясъкът в очите
и твоят, моят, всеки страх
гнезди си в края на мечтите.