До месец, до два, до няколко стотин години,

стръковете ще станат гъста гора, а гората – на стърготини.

До днес и до утре, не, до колкото можем да вземем,

ще носим с очи безутешна тъга – и ще я продадем.

До черно, до бяло, до който и цвят да застанем,

ще късаме с пръсти оловни листа, ще сменяме герба и знамето.

И много въпроси неспирни натук и натам ще прескачат –

,,Сам ли съм, колко съм сам и дали продължавам да знача?’’

Но засега е добре просто тихо и свито да седнем:

да си сипем чаша чешмяна вода,

                                                        да отпием полека

                                                                                        и напред да погледнем.