Недовършено стихотворение
Тя беше прелестна жена.
Такива - времето показва,
на поколение една, и то
във милионен град - се раждат!
Не беше филмова звезда,
нито от спорта бе позната.
Не беше с титли, с имена -
а сервитьорка в столовата.
Тя за кралица, може би,
не бе безукорно красива,
но ни пленяваше с това,
че беше винаги щастлива.
Да устрои добра шега,
със ясен глас да се засмее,
да бъде мила и добра -
бе тъй естествено за нея!
Колегите ми - до един,
мъже нахакани и смели,
ни време жалеха, ни труд,
с надеждата да я спечелят.
Но не успяха. А защо -
аз имам вярно обяснение:
на всяка логика на зло,
тя беше влюбена във мене!
Обикнах я. Тя ме плени,
във срещи явни или тайни,
наред със другите черти,
с безкрайната си всеотдайност!
Докрай пред мене се разкри,
и без кокетство и преструвки,
със много щедрост ми дари
любов и нежност, и целувки.
Но аз поех по своя път,
а тя остана, не замина.
Аз се завръщах в този град
най-много по веднъж в годината.
Тя има вече дом. И син.
Синът на мене не прилича.
Но срещнем ли се, със очи
ми казва: "- Още те обичам!"
И моето сърце, и то
нетърпеливо затуптява,
защото истинска любов
не гасне и не се забравя.
Говорим всякакви неща.
Но по въпроса за жените,
тя има във предвид единствено
работещите в столовите.
Разпитва ме за всички тях,
без да прикрие, че ревнува:
и те ли са добри към мен,
обичат ли да се шегуват?
И грейва всеки път като
прашинка, в слънчев лъч огряна,
когато, честно и с любов,
отвръщам: "- Като тебе няма!"
А пък на другите жени
тя безкомпромисно отрича
възможността да са добри
и правото да са обичани!
Така животът си върви.
Не знам кога и как ще свърши.
Затуй, приятелко, прости,
че този стих не е довършен!
© Ангел Чортов All rights reserved.
