Неизказано...
Пристъпвам в изорани ниви,
със капка болка в лявата ръка,
с коси от нямането вечно сиви,
помазани със щипещи масла…
Ръката, ничия, лежи във скута,
опиваща се в нотен аромат,
а пулсът й бездомен пак се лута
във мислите за някой (не)познат...
Болнави стонове ридае песента,
окъпана от погледа на яростни очи,
прозряла в тях със ужас есента
и липсата на влюбените им лъчи…
И устните ми шепнат думи неизказани,
нечути мисли и по детски искрени мечти…
Главите ни, любими, бяха ли помазани?...
Чух за последно как душата ми ехти!
© Симона Гълъбова All rights reserved.
Ще се опазят! Нали затова е Бог!
