Неизказано...
Пристъпвам в изорани ниви,
със капка болка в лявата ръка,
с коси от нямането вечно сиви,
помазани със щипещи масла…
Ръката, ничия, лежи във скута,
опиваща се в нотен аромат,
а пулсът й бездомен пак се лута
във мислите за някой (не)познат...
Болнави стонове ридае песента,
окъпана от погледа на яростни очи,
прозряла в тях със ужас есента
и липсата на влюбените им лъчи…
И устните ми шепнат думи неизказани,
нечути мисли и по детски искрени мечти…
Главите ни, любими, бяха ли помазани?...
Чух за последно как душата ми ехти!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Симона Гълъбова Всички права запазени
Ще се опазят! Нали затова е Бог!
