Неизпятата изсвирена песен...
Гледам Луната и тихо въздишам -
изпращам ти скръбна въздишка.
В посърналост, мрачност на тебе се вричам,
сетне политам навред в небесата.
Тук срещам сънуван прозорец небесен.
И тихичко, мълком през него аз гледам.
В неизпятата песен, небрежно захласната.
Знам, аз и тук ще жадувам, но няма да вземам.
Гледам Луната, а тя ми намига -
по нея ти пращам въздушна целувка.
С надежда и плахост ще чакам поличба,
още ден ще посвиря на черна цигулка.
Нея ще нося със себе си - тъжна, одрана.
И макар да не иска да свири, ще бъде и арфа!
Ще изсвири тя туй, що не ще аз изпея,
във тази мелодия ще бъде и бета, и алфа!
© Цвет All rights reserved.
