Неопитоменият дивак

Студът на  празнотата  ме поглъща.

Кръжи около мен неведом Бог.

С фенер догарящ и  мъждеещ

търкалям кухата си бъчва

и търся неопитомен   дивак.

Аз  съм спасената дивачка,

 издънка на оная древна Ева,

свещен съюз скрепила със змията.

И казвам „Не!”на култивираната сладост

 на лъжата, обременена от селекции,

за да опложда  блудкавите полуистини.

Студът на суетата ме изгаря.

Всяка емоция е хищна харпия,

дете на мрачната и зла Келено.

Всяка емоция е божество на урагани,

което сипе заклинания в ядрата

и във фантомните им сателити.

Но аз търкалям остарялата си бъчва

и с морза на последните искрици

зова най-дивия от всичките диваци,

запазил първообраза на  мисълта

и бранещите шипове по дланите.

Едната длан да е  възглавница,

а другата - бодливата завивка,

когато гола в девствените сънища

разнасям ехото на вечната си същност.

Засмуква ме като вендуза гравитация,

 опровергаваща свободната ми воля

и разтопила восъчните ми криле.

Но аз съм оцелялата дивачка

и под фенер, догарящ и мъждеещ,

сънувам във разбитата си бъчва

очаквания, неподправен мой дивак.

Поглеждам към неведомия Бог,

но няма знак. Но няма...