Непонятна история
Там по китна пътека,
на дъното в края,
на кръглото - в ъгъла,
чак на левия бряг,
една малка история -
непонятна, крайъгълна,
тихо носи се, пее,
като стар дрънкащ влак.
Бяха вече отминали
не година и две,
но нали е крайъгълна -
всеки пътник подминал я
и във нея препънал се,
все чете я, чете...
Там живяла девойчица,
тъй безкрайно добра;
с ред смарагди, ред бисери
и прекрасна душа.
Тя живяла и чакала
своя свръх верен принц;
ту си пяла, ту плакала:
"Дай ми Боже! Амин!"
Ала той все не идвал,
или идвал пък друг,
който както се случва,
бил коварен и лют;
друг неверен и жалък;
трети грозен и луд,
пети глупав и малък
и такъв, онакъв...
Все седяла принцесата,
все плетяла ръце
и на кръглото в ъгъла
крила свойто лице,
щом сълзите отчаяни,
пълни с горест и жал
тази мъка подквасяли
със печал, със печал...
Стриктно бдяла принцесата
дори и в нощта,
мигар принцът й - клетият
е пропуснал деня -
може с кон да пристигне,
или да дойде на крак,
на ръце да го носят,
или с бързия влак...
"Може, всякак приемам!" -
тъй шептяла си тя.
И отлитало времето
все така, все така ...
А години минавали...
и дори векове,
все тъй чакала клетата,
със доброто сърце.
Тази кратка история,
все така се плете.
Като камък крайъгълен,
всеки пътник подминал я,
(и във нея препънал се)
все така я чете...
И тя все си е същата -
вчера, днес и тогаз;
и всички ние сме същите.
Даже аз, даже аз...
© Анастасия Стоянова All rights reserved.
