Непознати
През мене погледът минава
и само споменът за миг в ума ти се явява.
Очите безчувствено в страни поглеждат,
а сетивата изгарящо потрепват.
Сърцето почва лудо да тупти,
но продължаваш – не спираш встрани.
Никой нищо не разбра…
за това, че някога твоя съм била.
Нито дума, нито жест -
чувства колкото към непотребна вещ.
На пръв поглед в тебе нищо не личи,
но аз знам там вътре нещичко скърби…
Сега това ли заслужавам?
Сега като непозната ли да се представям?
Щом ти не можеш с добро
да си спомняш за това което е било,
грешна ли трябва да бъда в твоите очи,
или наградена с цялата вина върху себе си?
За това, че някога до мене си стоял,
за времето, когато от мене всички чувства си изпивал.
За това, че в твоето легло аз някога лежах,
за времето, когато във твоя дом реалността бе само прах…
… не можеш ли с ръка да поздравиш,
с усмивка и напред, по своя път да продължиш?
Сега и аз ли да затварям очи?
Сега от безмълвие – не те ли боли?
Не мога като теб да се преструвам,
а мина времето да ти се любувам.
Не мога от съзнанието спомените да изтрия,
а искам усмивка на лицето ми да има щом те видя.
Не искам като теб встрани погледа си да оставям,
била съм някога твоя – не съжалявам!
Гордостта ти на друга равна няма,
тя дори от теб сега е по-голяма.
Всеки от нас сам пътя си избира,
и знам - няма сила която да ни спира.
В живота хората се подминават,
но думите, помни, не се забравят!
© Христина Леонска All rights reserved.
