Непреводими строфи
НЕПРЕВОДИМИ СТРОФИ
Беше юни и пяната звездна искреше
върху шала на зрялата златна пшеница.
Някой сряза небето и пътят изтече –
в ручей млечен край срутената воденица.
Милиони копита кънтяха в небето.
Тътен грохотен тръпнеше върху житата.
Аз се лутах в нивята – несретница клета,
сам-сама и объркана, и непозната.
Но тъмата бе само за гарвани пристан –
слезе в ниското долу, светлика погълна –
заприиждаха черни криле откъм изток,
и свистяха с камшици яростни мълнии.
Недалече градецът – притихнал, се сгуши –
ято прилепи гръмна под тъмния покрив.
И задавен, изкашля мътилка и пушек,
миг преди да потъне в зловонната локва.
– Ти там ли си, Боже? – И защо ли попитах.
И извърна ли ти своя поглед от мене,
щом затихва кънтежът на смели копита,
прекосили напразно през мойта вселена?
Не дойдоха ли те със мечтата за изгрев,
със сияйни нишани от огнени сприи?
Кой потъпка без милост страстта и искрите
и надеждата сетна успя да изтрие?
Щом отговор няма и мълчиш непонятно,
нямам избор, а път – към безкрая оттатък.
Имам себе си само, сърцето, душата –
и навярно ще може да стигнат за факла.
© Валентина Йотова All rights reserved.
