"Когато порасна, ще стана богат,

ще имам коли, ще живея в палат,

характер ще имам от камък по-здрав,

няма да слушам и ще бъда все прав."

Така се заканваше като беше дете,

в надежда живееше, че ще бъдеш добре.

После порасна - мечтите смали

и по-скромни цели преследваш, нали?

Но даже към малко да се стремиш,

все го изпускаш, вечно грешиш.

Мислиш "Висока е на успеха цената"

и си втълпяваш, че е твоя вината.

Какво да захванеш, стоиш пред дилема,

а ето къде е реално проблема:

Все има хора да те дърпат назад,

всякак ти пречат, възпират, държат,

не ти позволяват да се докажеш,

подло притискат те да се откажеш,

отнемат ти шанса, ограбват мечтите,

идеите мачкат, във сянката скрити.

Безсилие, ярост, безумие, гняв,

омраза насажда врагът ти дребнав.

С усмивка излизаш, със плач се прибираш,

защо те наказват и сам не разбираш.

Примирено въздишаш и зъбите стискаш,

за почивка не спираш, макар и да искаш,

със сили последни уморено се бориш,

не чуваш, не виждаш, дори не говориш...

На никого вече нямаш доверие

и всяка надежда се стапя в безверие.