Неутолимо
Пилях надежди, радости, мечти,
а погледът се втурваше нагоре.
Пламтяха страсти, капеха сълзи,
дочаквах непристойно всяка пролет.
Размесвах думи, мисли, страхове,
а после в безразсъдство се разтапях.
И даже дръзко – смели умове,
безмилостно със сила в мен потапях.
Вървях, ала следите не личат,
погълна ги калта, лепкаво – черна.
Очи поглеждат ме и се боят,
защото, знаят си, че са неверни.
Разцепих тишината с адски вик
и сенките се свиха на масури.
Единствен той подкарва ме с камшик –
духът ми – тялото, без жал обрули!
© Данаил Таков All rights reserved.
