Накъде сме се запътили, 
къде отива този свят развит(!)? 
Едни виждат технологии 
(и немислимо преди потребление), 
други -  бунища 
(и изчерпване до предела). 

(От страната на Изгрева 
няма засищане, 
от страната на Залеза 
няма насищане.)

Искам прост живот 
и без дилема-драма 
от ”какво, къде ще ям” - 
шепа трънки край черен път 
са същото като казан курбан, 
гурме или блок маса в шератон. 
Но точно простите неща 
изглеждат невъзможни днес.

Аз искам място
дори без черен път, 
където бавно, дълго (вечно!) 
да пълня издрани  шепи ...
(Невърленд на незнайния див плод).
И без да броя часове 
да прекарам там 
деня (и лятото) 
на слънце и въздух хапвайки. 

Но подобни места като цяло 
палят и секат, а сетне орат и придават

към Огромната човешка нива 
за още повече храна за човека. 
А трънките (също къпини и глог)

придават на огъня 
поради излишност и полза никаква. 

Искам дърво 
просто щръкнало някъде, 
из треви и трън исполински, 
в синури никакви ничии, 
дето дава просто сянка. 

Искам сянка, 
дето дава дрямка -
сладка, топла, мека, лека, 
полазена от щурци и мравки, 
накацана от врабци, 
след която ставаш и отпочваш деня

сякаш е Първия ден 
и поемаш глътка въздух, вода 
сякаш е Първата глътка. 

Искам вода,

но не в чаши, шише, 
а течаща, 
да я чувам как върви и бърбори,

обикаля далече, 
от всякъде носи и знае, 
и иска да каже... 
(Водата знае всичко).
 

/цикъл "думи за 1 лв"/