Невъзможната
Аз тайно те обичам, тъй е редно,
когато времето стои на прага
на сетния си ден и предпоследно
поглеждаш към света, където ще те няма.
Не ще ми стигне времето на боговете,
ни музиката на Орфей за горска нимфа.
Орисницата вече не милее,
че на вретеното ми не остана нишка.
Какво от туй, че тишината вечер
ще се съблича нагла и студена?
Развито е масурчето с надежда,
когато съм превърната в мишена.
Отправям се смирена до реката,
на онзи мост, създаден за раздяла,
минавал си с тъгата си по Нея -
далечната красива непозната.
И няма как за дълго да остана,
дъждът изсипва тъжни светлосенки.
Прощално те задържам до безкрая
и няма да се върна в свойто време.
Разсъмва се, реката избелява
и спуска се въженцето от Рая.
Все чудех се коя ли е голямата любов...
Навярно тази – невъзможната. Накрая.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
