Невъзможнице моя!
НЕВЪЗМОЖНИЦЕ МОЯ!
... ще живеем ли някога заедно? – сигурно не,
аз преминах към теб през 1000 безмълвни пустини,
по-печален от някой си Клод Моне или Едуар Мане,
ти написах прекрасното бъдеще в светли картини,
то не бяха светулки, листопади – и есенен дъжд,
снежни преспи, в които за теб на колене се молех,
и вървях все към теб – ужким, бях неизбежният мъж,
който все се завръща с откачените птици напролет,
и накрая какво? – самотяга в разкапан експрес,
между Варна и София коловозът по цял ден ме лашка,
в моя мозък я няма прекрасната думичка днес! –
колко тонове минало с теб съм записал на флашка,
Невъзможнице моя, обещай ми един ден поне? –
и надеждите мои да не гаснат по теб като факли.
И ще те нарисувам с Клод Моне или Едуар Мане,
дето все ми се чинят до болка – и ужас! – еднакви.
© Валери Станков All rights reserved.
